Защо, приятели, така озверяхме? 

Защо, приятели, така озверяхме? 

От свое име, а надявам се, че дори от онзи свят баща ми ще ме подкрепи, искам да помоля хората, които ми вярват, да се смилят пред един голям български творец и световно признат артист и художник – скулпторът Георги Чапкънов!

От вчера, откогато обявиха края на „ремонта“ върху улица „Граф Игнатиев“ и площад „Славейков“, социалните мрежи гъмжат с обидни и презрителни коментари при повторния монтаж на паметника на Петко и Пенчо Славейкови. Това, което според нелепите намерения на столичните общинари, трябваше да увенчае един своеобразен хепиенд на изпълнената със скандали авантюра, наречена „ремонт“, закономерно предизвика взрив от разобличителни коментари. Причината – под краката на бащата и сина, наречени някога от неграмотен политик „Братята Славейкови“, монтираха върху настилката медно фолио – абстрактни петна, проекция на хвърлената от двете фигури на скулптурната композиция сянка.

Да си призная – бях там точно, когато монтираха петната. Смутих се. Попитах мъжете, които си вършеха работата, а те изглеждаха не просто като обикновените надничари, които бях свикнал да виждам вече година на площада:

Скулторът съгласи ли се да сложите тези стелки под паметника? – те ме погледнаха и отвърнаха:

Да от него взехме шаблоните преди да нарежем ламарината.

Продължих да не вярвам и се обадих на Чапа, за да се уверя. Когато го попитах, той смутен, някак си, потвърди…

Да, „ремонтът“ на „Графа“ наистина с всичките си скандали и неадекватно поведение на кмета Фандъкова и цялата сбирщина общинари беше нечувана и арогантна едногодишна подигравка, не само към софиянци, а и към всички хора у нас, които се чувстват граждани. Граждани на Република България.

Но защо, приятели, трябва да изливате гнева си върху твореца Георги Чапкънов?

Всички имаме право да сме гневни. Ние, които сме израстнали в София. Те ни я отнеха. Опепелиха младостта ни. Спомените ни. Романтичните ни преживявания.

Подиграха се с надеждите на всичките предприемчиви и енергични българи, които преди трийсет години дръзнаха да повярват, че могат да вземат съдбата и живота в ръцете си и да изградят заедно свободно общество.

После се оказа, че в условията на свободния пазар, някои са по-свободни от другите. По-свободни да получават обществените поръчки. По-свободни да си плащат на възложителите, че са ги получили тези поръчки. По-свободни да променят условията на тези поръчки в своя полза.

Заради това всички сме гневни

Гневни, заради трийсет годишния Преход през пустинята. Гневни заради неосъществените си мечти и надежди. Гневни заради опропастения си живот.

Ала трябва ли да изливаме гнева си върху един творец – тъжен и самотен, както е тъжен и самотен всеки всеки един творец? Как не мога да ви разкажа за светлите и окуражаващи думи на Радой Ралин, изречени някога, много отдавна за Георги Чапкънов. А той, Чапа, сътвори прекрасния паметник на баща ми. Както и сътвори много други, сякаш неръкотворни творби.

Ако искате да излеете гнева си – излейте го на предстоящите през есента избори!

Творецът не ви е виновен. Пощадете твореца! Защото народ, който унищожава творците си, престава да бъде народ – превръща се в население, в популация. А популация можем да наблюдаваме и при плоските червеи.