Идват войни за вода. По-скоро отколкото си мислим

Докато светът си задава въпроса „За колко време ще ни стигнат петролните залежи?”, почти никой не си дава сметка, че се движим към момент, в който изразходването на питейната вода на планетата, ще разклати целия свят. „Уискито е за пиене, водата е нещо, за което трябва да се биеш”, е казал Марк Твен.

Много скоро в различни точки на света ще се задълбочат кървави конфликти за тръбопроводи и залежи, но не на черно злато, а за чиста вода. Идва време, в което миграционните потоци ще тръгнат от зоните, в които водата свършва към богатите на вода региони, което има потенциал да промени не само обществата, икономиката и политическите системи, но и ще ни накара да преосмислим живота и нашето място в него.

След силния отзвук, който предизвика нашата статия „Да убиеш морето”, ви предлагаме кратко изследване на често неглижиран проблем, който обаче през следващите десетилетия може да се превърне в причина за военни сблъсъци по цялото земно кълбо, включително и на Балканите.

Имаме две новини – една лоша и една много по-лоша. Коя предпочитате за начало на тази история?

Лошата новина е, че както, може би сте чули, добивът на петрол в световен мащаб е близо до своя връх. Това, казано накратко означава, че откритите залежи се изчерпват бързо, при фактическа липса на нови находища. Петролът никога повече няма да бъде евтина суровина, защото с изчерпването на залежите и намаляването на производствените квоти, търсенето ще повишава цената, въпреки навлизането на електрическите автомобили.

Ако петролът дава енергия за удовлетворяването на второстепенните нужди на хората, водата е жизненоважният елемент, който поддържа живота на тази планета. И сега идва много, много по-лошата новина…

Също както и петролът, количеството вода на планетата е ограничено. „Черното злато” е течност с биологичен произход, която в следствие на химически процеси при определени условия, е придобило вида и характеристиките, с които я познаваме. За произхода на водата обаче се знае изключително малко. И както става винаги в такива ситуации, при които учените не могат да отговорят на даден въпрос, се приема, че произходът е „отгоре”. Ето защо, водата, по общоприетото мнение има космически произход.

„Откъде идва водата?” е класически въпрос без еднозначен отговор. Има няколко популярни теории за това как са се появили океаните. В центъра на всички тях е тезата, че първичната Земя е представлява един неприятен огромен коктейл от киселини, лава и прочее отровни смеси, които са врели и кипели като почти-готова супа-топчета. И като всяка супа, в един момент земята е започнала да изстива и да се втвърдява, в резултат на което по химичен път водородът се е свързал с кислорода и се е появила водата. Има и друга версия – водата е „донесена” на планетата от комети и астероиди.

Щом планетата се е зародила в следствие на „взрив” в космоса, водата също е дошла от него. Т.е., не асоциирайте „Големият взрив” с огън, а по-скоро с вода.

Какво е количеството на водата в нашия свят? Разполагаме с около 1.4 милиарда кубически километра вода. 97% от това количество обаче се пада на солените океани и морета. Прясната вода или „сладката вода” е едва 3% от общите запаси. Една значителна част от тези запаси е заключена в ледниците, което прави сладката вода още по-ограничен ресурс. През 2000 година, населението на земята е било около 6 милиарда.

През 2009-та сме били 6,5 милиарда, а само след 40 години се очаква вече да сме 9 милиарда души. И всички ще искаме да пием вода, да си поливаме градините, да мием, да чистим, да произвеждаме стоки и да се къпем. Лошото е, че населението расте най-бързо там където водата е най-малко. Това не прави хората в тези райони по-малко жадни.

Изкуствено се отклоняват огромни реки, които вече не стигат до моретата, богати корпорации завземат контрола върху водните ресурси на цели държави, а самите държави започват да се обвиняват една друга за сушата. Всичко това създава огромен потенциал за водни конфликти, някои от които вече са в ход.

Животът се е зародил във водата. Много, много, много, много отдавна, милиарди малки микроорганизми са изпълнили древния световен океан, където много скоро (например след 900 милиона години, което за геолозите е все едно вчера-ония ден или миналата седмица) са започнали да щъкат малки и големи мекотели, безгръбначни и риби.

Ако се придържаме към Библията водата е била началото на света. Тя е била на Земята още в навечерието на първия ден от Сътворението: “В начало Бог сътвори небето и земята. А Земята беше пуста безводна и тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.”

Като символ на живота, водата е основен мотив за началото на света в повечето религии. Пророкът Мохамед също е съгласен с водата като основоположник на живота: „Аллах сътвори от вода всяка твар. Някои от тях се движат по корем, някои от тях вървят на два крака, а някои от тях вървят на четири”. (Сура Нур, 45)”

Египетската митология гласи, че бог Ра не е чакал някой друг да го създава и свършва тази безспорно трудна работа абсолютно сам, благодарение на водата – тъмният и неподвижен океан Нун.

Най-старшият титан в гръцката митология е Океан, създал огромна река, която опасала цялата земя. От нея дори изгрели звездите. За разлика от Ра обаче, Океан действал с голям замах и не обичал да скучае и да си създава всичко сам. Ето защо се оженил за Тетида и тя му родили цели 3000 дъщери-реки и 3000 синове-потоци(с имена Ахелой, Нил и т.н).

Четено в момента: Тъжната история на изчезналото море

Като цяло по-голямата част от митовете за сътворението се основават на водата, чрез която се обяснява как е започнал животът и как планетата е придобила своя днешен облик. В много култури, обаче водата се свързва и с края.

Когато някой върховен бог е искал да накаже хората директно им е изпращал потоп и добре, че в такъв случай винаги е имало някой като Утнапищим от „Епос за Гилгамеш”, Девкалион или Ной(в зависимост от митологията и религията), който да качи на кораб жена си, животните заедно с белия гълъб.

Основната идея на всички тези легенди се крие в посланието. Те ни учат да уважаваме водата и да я пазим, така както пазим собствения си живот. Защото без вода, няма живот, няма свят.

Африкански неволи

Африка е най-бедният континент в света. Освен мизерията и болестите, африканците страдат от хронична липса на вода, което още повече спомага за разпространението на болестите и мизерията. Дяволски кръг, в който участват над един милиард и двеста милиона души. С две думи, положението на водния фронт не се влошава, а се срива тотално.

Ако за прочитането на този материал са ви нужни 15 минути, над 50 деца в Африка ще са умрели от малария. Ако четете това, докато седите в тоалетната, трябва да знаете, че с едно пускане на водата, вие изразходвате повече вода, отколкото едно африканско семейство от петима души ще има, за да се пие, мие, готви за цял един ден.

Някога, езерото Чад е било едно от най-големите източници на питейна вода на континента. Разположено между Чад, Нигерия, Нигер и Камерун, водният басейн осмисля живота на около 20 милиона души.

Само преди 40 години, езерото е простирало водите си върху 25 хиляди квадратни километра. Днес, според проучване на Университета в Усконсин, езерото се е свило до 1/20 от предишното си количество. Най-лесно би било за тази катастрофа да обвиним глобалното затопляне. Да не забравяме обаче, че то е предизвикано основно от човешката дейност и промишленото замърсяване.

В наши дни, това велико в миналото езеро достига дълбочина едва от 7-8 метра. Още в началото на 60-те години, северна Африка е обхваната мъчителна и продължителна суша, която принуждава хората да отклонят част от системата на реките Шари и Логон към столицата на Чад Н’джамена. Използването на водите за земеделско напояване се оказва пагубно за езерото, в което се влива значително по-малко количество вода и то пресъхва.

Тази комбинация от климатични промени и човешка намеса ни кара да прогнозираме, че за да запазят зърнените си култури, хората по поречието на Чад и големите реки, които се вливат в него, ще използват остатъка от водата в езерото, което ще доведе до пълното му изчезване. Това ще предизвика глад и огромни миграции към други региони на Африка.

Колкото и невероятно да звучи, Африка не е най-безводният континент. На първо място е Австралия, но проблемът на африканците е бедността, глада и болестите. Да си го кажем директно – това е сметището на света, където всички останали изхвърлят всичко най-мръсно и ненужно.

За нещастие на цялото човечество, водата е разпределена неравномерно по земната повърхност. В Африка например, има много вода, но не на правилните места, в правилното време и в правилните количества. Или както се шегува нашият колега от Канада Марк Де Вилие – „Господ е създал водата, но е забравил да прокара тръбите”.

Най-яркият пример е огромният басейн на река Конго, в който е съсредоточена 30% от наличната вода на континента, но тя е достъпна едва за 10% от населението на Африка. Затова все по-често четем новини като тази:

Найроби. 9 март, 2009 г.12 души починаха в резултат на усложнения,

причинени от водна диария в няколко села, на около 90 километра от Могадишу.

Само за 5 дни 12 души, сред които осем деца под 10-годишна възраст умряха в село Фулаше и Курдхере.

Тези хора са пили от един от хилядите извори със заразена вода в Сомалия. В някои части на тази изстрадала страна водата е толкова скъпа, че мъртъвците се погребват с мръсни тела, което според исляма е много голям грях. Един бидон с вода(около 200 литра) струва 500 000 сомалийски шилинга(около 19 долара), докато средната дневна надница в страната не надхвърля 180 000 шилинга(6 долара).

На кого му пука? На никого. Единственото усилие, което правим ние в Европа, за да се сдобием с вода е да завъртим кранчето. Но в по-голямата част на Африка не е така. Този огромен и подценяван от нас континент не е мръднал в икономическото си развитие от нивата на 1980-та година. 40% от милиардното население живее под линията на бедността, която за ООН е 1 долар на ден. В най-голямата държава по територия в Африка – Судан, едва една четвърт от населението има достъп до чиста вода. Затова не е чудно, че конфликтът в Дарфур надали ще намери своето разрешение в близките десетилетия.

Тук искам да насоча вниманието ви към Дарфур, защото така или иначе често четем за това място малки дописки из международните страници на вестниците. Какво обаче е това Дарфур? Кои и защо се бият там? Толкова ли е страшно? Само един факт – в тази отдалечена и огромна провинция на Судан днес върлува чумата, за която сме чели, че е заличавала милиони европейци през Средновековието.

Дарфур – класически конфликт за вода

Четено в момента: 1990: Българското Черноморие

Судан се простира върху територия от почти 1 милион квадратни километра. Едва 7% от тази суха земя стават за земеделско обработване. Каквото и да ви кажа за Дарфур, надали ще бъда по-точен от Джефри Сакс:

„В Дарфур се случиха две неща. Първо, в рамките на една генерация, населението се увеличи двойно. Второ, количеството валежи рязко намаля. Това са много гладни хора, които днес се избиват едни други”.

Като цяло, липсата на вода е в основата на омразата в огромната суданска провинция. Сушата започва в началото на 80-те и продължава до днес, заклещвайки Дарфур в смъртоносен капан. Липсата на вода означава смърт. Особено в Африка и най-вече в Дарфур.

Конфликтът в страната избухва сравнително скоро – през 2003 година. Само за шест години, той се превръща в една от най-кървавите драми в историята на човечеството – 450 хиляди убити, над 3 милиона бежанци.

Защо Судан е толкова размирна страна? Това е сложен въпрос. Мислено разделете най-голямата държава в Африка на две части. Северната част е населена от арабски мюсюлмани, а южната от не арабски чернокожи африканци, които са разделени на стотици племена. Днес те вече имат своя държава – Южен Судан.

Тези два противника си дават среща именно в западната провинция на страната – Дарфур, в която населението е предимно мюсюлманско, но етнически смесено в около 30 различни групи. Тези групи обаче условно могат да се обединят в двете течения, за които споменахме – арабско и африканско.

Арабите и арабоговорящите номадски племена са мнозинство в северната и южната част на провинцията, а между тях, в централната част на Дарфур битуват местни африканци от три етнически групи – Фур, Загава и Маса Лейт. Между другото, топонимът „Дарфур” означава именно „Земята на Фур”. Арабите и чернокожите живеят в мир векове наред, докато водата не започва да свършва. И арабските племена поглеждат по друг начин към земята на своите съседи…

Първо сушата убива реколтите в северен Дарфур, което принуждава местното население масово да мигрира към централната част. За да използва ресурсите на земята обаче, „пришълците” трябва да прогонят местните африканци от домовете им.

Затова арабите си създават милиции, наречени „Джанджавид”, които бързо да се саморазправят с африканските племена. През 2003 година в изсъхналите корита на малките реки потича не вода, а кръв, пламват къщи, започват изнасилвания и зверства. Целта е една – неарабските племена да бъдат прогонени от малкото останала земя, която става за обработване. Най-смущаващото е, че целият този кошмар се дирижира лично от президента Башир, които въоръжава, финансира и мотивира арабските главорези пред очите на целия цивилизован свят, който също както по време на геноцида в Руанда през 1994 г. кротко гледа, клати глава и „осъжда остро” действията на убийците, та чак до края на работния ден…

Каквито и общи приказки да говорят политиците и наперените западни дипломати, конфликтът в Дарфур няма да намери своето разрешение, докато не бъде решен проблема с напояването. В своята същност, този конфликт не е религиозен, нито етнически. Той е воден! Ето защо, когато мислим за неговото решение, не трябва да го гледаме през призмата на геополитиката, а на въпроса – Как да докараме вода в Дарфур?

В Индия в момента има суша, невиждана през последния век. Северните и източните райони на Германия създава все повече опасения за реколтите. В Китай все по-често четем за огромни региони, засегнати от сушата и глобалното затопляне.