БЪЛГАРИЯ
За новия парламент
В предишни публикации споменавах във връзка с представителната форма за управление при т. нар. парламентарна демокрация за легитимността. Която, за разлика от законността от гледна точка на правно основание, не е юридически факт, а социално-психологически феномен, означаващ и свързан с признаване от гражданите на управлението като легитимно.
В такъв смисъл легитимността е израз на доверието и приемането от общественото съзнание на едно или друго управление. В обществото може да съществува вкл. незаконна власт, да речем мафия, която въпреки това от някои – повече или по-малко, да се възприема като легитимна. Именно в такава връзка се проявява значението и обосновката при републиканско устройство за действията на властта с оглед моралните и нравствени критерии на преобладаващата част от обществото, основани на общоприети от мнозинството граждани идеи за добро и зло, справедливост, съвест и благоприличие.
Тъй като предназначението на легитимността, произтичаща като термин от значението и смисъла на понятието legitimus(съгласен), е да осигури съгласие.Т. е. без упражняване на принуда, непостигане на каквото служи като оправдание за употреба на такава, в т. ч. чрез използване на сила. В зависимост от това произтичат авторитетът и ефективността на едно или друго управление.
Като оставим настрана рецидивите от тоталитарното минало, намиращи проявление както в мисленето и поведението, ако не на всички на повечето т. нар. партийни ръководители и отделни екземпляри от техния антураж, така и в изказвания от такива в стил прехвърляне на друг отговорността вкл. и за техни неудачи по повод претенциите им за спечелване на обществено доверие, изглежда не малка от мислещата част новоизбрани т. нар. парламентаристи повече или по-малко съзнават или най-малкото са разколебани в наличието на легитимност на онова, в което са свикани от президента, за да работят в името на обществения интерес.
В каквито прояви би могло да бъде намерено обяснение за опита да бъде търсено „прехвърляне“ на легитимност от президентската институция върху новоизбрания парламент. В т. ч. посредством екстравагантни предложения от някои за трансформиране на служебното правителство, според възприета за употреба терминология, в „редовно“. Така или иначе проблемът за отговорността не може да бъде подминат. А, ако при така сложилата се ситуация държавният глава, като безспорно легитимно олицетворяващ единството на нацията трябва да поеме своя дял от нея, то тя, както споменавали древните китайци е на истинския водач, който може да изтегли нишка коприна от заплетена купчина. Или с други думи казано – за възстановяване на реда от хаоса. Несъмнено трудна, ако не непосилна за разрешаване задача!
За решението на каквато в търсене на парламентарна легитимност гласно или негласно е призоваван и да посредничи в пазарлъците им по едни или други явни и неявни съображения от т. нар. политически партии. Що се отнася до служебното правителство, изглежда партиите забравят, че президентът все пак не е монарх, а ако поради неспособността на едни или други техни „лидери“ да осмислят напълно осенили и спохождащи ги хрумки, би следвало освен всички свои други „идеи“ да имат на ум и обстоятелството, че ангажираните като участници в него министри не са подчинени никому другиго, освен на народа.
Така както по предстоящата за полагане клетва и всеки един депутат. За които, доколкото съзнават, както и за служебните министри еднакво важи и е в сила свободната воля. Затова, като мераклии за народни представители в парламента, избрани от гласувалите за тях да не прибягват до разни шмекерии в опити за избягване от отговорност, а да поемат своя дял. Което очакват от тях, вкл. негласувалите, граждани на България. Защото са там не като партийни или нечии други, а народни представители. И като такива единственият меродавен критерий за тяхната дейност е общественият интерес. Иначе ще бъдат легитимно изметени по най-позорен начин!