АНАЛИЗ

Като няма държава хайде да си направим наша държава

С какво случващите се напоследък български убийства – от Къро до шофьора в с. Прилеп, са чак толкова

Толкова често казваме, че няма държава, че според един познат, няма да я познаем, ако все пак внезапно се появи. Според други правилното название на мястото, на което живеем, е територия. Моето скромно мнение е, че държавата е изключена или извън обхват, ЕС ще предаде за нашето съобщение, когато е възможно в някакъв доклад. Какво всъщност е държава и защо тя се създава?

Да си представим време, място и хора, през ума на които все още не е минало да създадат държава. Живеят на едно място, общуват, карат се, помагат си, но няма държава. По някаква причина един от тези хора убива друг. Или пък открадва собствеността му. Ако няма държава, какво прави братът на убития? Или крадецът? Братът се заема да отмъсти, убива убиеца и по този начин също става убиец. Ограбеният в отговор граби и съответно става крадец. Раздадена е справедливост, но е наранено достойнството на хората, защото те са били принудени да се превърнат в убиец и крадец. Значи те също са жертви. Братът на убития убиец, за да отмъсти, съответно убива втория убиец и така става третият убиец в тази история, която може да се окаже безкрайна. Много убийци, много трупове, много окрадени, превърнали се също в крадци.

Как може да се излезе от този хаос, в който в един кюп са виновни и невинни, престъпници и жертви? Изходът е всичките тези живеещи на едно място хора да сключат обществен договор и в неговите клаузи да влиза задължението да се създадат институции, които да вършат цялата тая справедлива и понякога кървава работа.

Ето така започва държавата – с готовността

на едни хора да сключат договор помежду си.

Хората правят това по една много основателна човешка причина – да запазят достойнството си. Според обществения договор институциите разкриват и наказват убиеца/крадеца и го правят от името на всички. Така има правосъдие и справедливост, няма саморазправа, няма отнето човешко достойнство, няма самотни хора, които са принудени да се превръщат в убийци и крадци. Има граждани. Има и закони, които регулират отношенията. Като страна по обществения договор гражданите имат задължението да плащат данъци, с които да издържат институциите, за да могат те да работят за гражданите, което пък е задължението на държавата по същия договор.

Втори пример: човек, болен от рядка, тежка болест, за чието лечение са нужни много пари. Той ги няма, затова проси. Вие минавате, навеждате се и подхвърляте един лев. Хем сте направили добро, хем е някак неловко – за вас. Хем е получил, хем е неудобно – за страдащия. А много вероятно е да сте се усъмнили, че е жив-здрав хитрец и да сте го подминали. Значи отново опираме до проблема с достойнството. За да спести този проблем, държавната институция трябва да помогне на слабия от името на силните. Да подкрепи този, към когото животът е бил жесток, и да го направи от името на всички, към които животът е добър. Работа на държавата е да разграничи кои точно са слаби, да определи какво точно може да им помогне и да го свърши от името на силните, съхранявайки достойнството на слабите. Нашата част от задължението е да си платим данъците, за да финансираме работата на социалната институция и съответната помощ. Това е държавата. А не химнът, знамето, ордените, де Марица тихо шава или картинка в твоем букваре.

Убедени ли сме, че българското правосъдие

изпълнява задълженията си по обществения договор?

Не, убедени сме в точно обратното, виждаме го около себе си, чуваме го в новините, живеем го. Няма резултати срещу престъпниците, има вятърни мелници срещу престъпността по принцип. И какво означава всъщност това? Означава, че основни институции на държавата, заради която се създава самата държава, не работят. Че на практика държавата я няма. Има химн, има знаме, раздават се ордени, но няма действащ обществен договор. Институциите за въздаване на справедливост от името на всички бездействат, а хората се самосправят и се чудят как да прецакат държавата, която е забравила всички свои задължения, но не и правото да събира данъци. Достойнството отново е застрашено, защото липсващата справедливост не е посочила кой е жертвата и кой виновникът. Отвращението е всеобщо. Липсата на държава ражда престъпници.

Сетихте се, че тези редове са по повод на убийството на дете в село Прилеп и последвалото убийство на шофьора на камиона от роднините на убитото дете. Е, ще кажете, там става дума най-вероятно за по-особен манталитет, тия мургави хора от периферията на всяко българско село и град така действат. И няма никак да сте прави. С какво случващите се напоследък български убийства са чак толкова различни – убийството на Къро, убийството на Алексей Петров, да речем? Има ли съмнение, че и те са само брънки от дълга верига – един убива друг, защото първият убил втори или се кани да убие трети? Не се ли появиха мутрите, за да запълнят тази ниша на липса на правосъдие със своите представи за правосъдие? Когато нещата стигнат дотам, че институциите не работят, всеки намира своя начин за изход: един грабва нож и убива, друг наема мутра да свърши тази работа, трети преграждат пътища и чакат да бъдат забелязани, четвърти се събират на протести пред сградите на българските съдилища и прокуратури, където работят достатъчно съдии и прокурори с достатъчно високи заплати. Тези заплати те ги получават, защото ние, хората, сме изрядната страна в обществения договор – плащаме данъци, които отиват за издръжката на институциите, призвани да работят от наше име. Само че те са неизрядна страна в договора. Това трябва да им се казва и показва. Не са те силните, ние сме силните, защото сме правите.