Магистратската тога не е шапка невидимка, прикриваща невежество и корупция

В едно свое програмно интервю във в. „Труд“ от 11 ноември 2012 г. Сотир Цацаров като кандидат за главен прокурор по това време, разви тезата, че липсващото звено в управлението на съдебните институции е тактиката. Иначе казано, има много визионери и стратези, които си мечтаят каква би трябвало да бъде съдебната система, но липсват тактици, които „собственоръчно“ да я управляват. Тогава се питах каква ли „тактика“ има предвид бившият председател на Окръжен съд – Пловдив, който стъписваше правната общност с изрази като „наказателна политика на съда“ и получаваше награди от министъра на вътрешните работи Цветан Цветанов за успешна борба с престъпността.

Само месец по-късно преглътнахме „избора“ на Цацаров за главен прокурор и по трудния начин видяхме какво разбира той под „тактика“ в управлението на съдебните институции. Докато юридическата общност дебатираше за независимостта на съдебната власт, за върховенство на правото, за правата на човека, за това дали да бъде следван румънският или друг модел, други, не толкова мисловни, но сръчни и „тактични“ апаратчици, целенасочено и последователно редяха лобита, кворуми и мнозинства. Чрез тях те първо овладяха Висшия съдебен съвет (ВСС), а после чрез него поставиха свои аватари на ключови позиции в съдилищата и прокуратурите. Така съдилищата бяха превзети отвътре чрез добра организация и тактика на номенклатура с болни амбиции и хипер его. После видяхме как подчинените прокуратура и съд могат бандитски да репресират политически опоненти на управляващите, как могат да бъдат заграбвани бизнеси (емблематични примери са „Осемте джуджета“ и казуса на Ивайла Бакалова), как могат публично да бъдат демонизирани и разкулачвани непослушни „олигарси“.

Преди дни обаче видяхме нещо качествено ново. Видяхме как далновиден тактик, който разполага с послушни и лоялни кадри в най-важните за държавното управление съдилища, визирам ВАС и СГС, фактически може да бламира и да блокира функционирането на държавата и всеки легитимен опит за политическа промяна. Станахме свидетели на брутални откази на съдии да допуснат вписването на промени в ръководството на Българска банка за развитие (ББР), „Автомагистрали“ и на държавни болници.

И за неизкушени от правото е ясно, че когато собственик на търговско дружество, било то частно или държавно, реши да смени неговия управител, това трябва да стане възможно най-лесно и най-бързо, защото загубилият доверието на принципала мениджър може да нанесе непоправими вреди. Въпреки тази очевидност, „наши“ съдии решиха, че е достатъчно смененият управител да предяви някакъв иск, за да бъде спряно вписването на исканите промени. Логиката на закона е ясна – такова спиране, което може да продължи години, е мислимо само когато предявеният иск е с преюдициално значение за законността на вписването, когато е допустим и вероятно основателен. Тезата, че съдът, решаващ въпроса за вписването, не може ad hoc да преценява тези предпоставки е категорично невярна.

Разбира се, това е първична, предварителна оценка за относимост, допустимост и основателност на исковете, но тя не е непозната за нашите магистрати. Ежедневно те правят подобни преценки при налагането на обезпечения на искове, а в наказателното право подобен предварителен въпрос е наличието на обосновано предположение за извършено престъпление като задължително условие за задържане под стража.

Ерудиран и независим магистрат може да вразуми и най-калпавия закон. Зависимият и/или ограничен съдия лесно профанизира дори перфектна правна норма.

Появиха се и оправдания, че законът, регламентиращ хипотезите, в които съдът спира вписването, не бил ясен. Но нали точно това е професионалната мисия на съдията. Ерудиран и независим магистрат може, опирайки се на принципите на правото и конституцията, да вразуми и най-калпавия закон. Обратно – зависимият и/или ограничен съдия лесно профанизира дори перфектна правна норма. Затова ми допада клишето „няма лоши закони, има лоши съдии“.

Ако приемем тезата, че съдиите, отказали да допуснат вписванията на новите ръководства, не могат да преценяват относимостта, допустимостта и вероятната основателност на исковете, това би означавало например, че предишният шеф на АПИ би могъл да бламира отстраняването си, ако предяви иск за развод или за родителски права. Ще стигна и по-далеч – в такива случаи явно няма нужда от съдия. Достатъчно е в компютър да бъдат вкарани данни, че има предявен иск и машината ще изплюва отказ за вписването. Вероятно това би било подобаващо начало на несъстоялото се електронно правосъдие, за което Висшият съдебен съвет и особено някои по-оправни членове от Прокурорската му колегия, са усвоили милиони на българския и европейския данъкоплатец.

Подобен подход, макар и в друг контекст, беше посочен от адв. Андрей Янкулов в практиката на специализираните съдилища при разрешаването на СРС. Там разрешения на бланки се изготвят не от съдии, а от служители по сигурността

Темата за самоцелния формализъм и автоматизма в действията на българските съдилища многократно е критикувана в решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). След броени дни, на 13 юли, очакваме първите две решения, свързани с конфискацията по Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност. В конфискационното производство съдът не изследва връзката между предикатното престъпление, за което човекът е осъден, и имуществото, чиято конфискация се иска. Следвайки неумолим автоматизъм, българският съд само отбелязва, че за съответното престъпление се предвижда конфискация и че ответниците не са доказали законен източник на придобитото имущество. Така се стига до поголовно отнемане на жилища, имоти, автомобили, пари, придобити години преди престъпната дейност, за която конкретното лице е осъдено. Отнемат се скъпи имоти и на трети лица (бивши съпрузи и съконтрагенти), които нямат нищо общо с престъплението, за което някой е бил осъден или е сключил споразумение с прокуратурата дори преди приемането на конфискационния закон.

В очертания контекст съм леко дезориентиран от съдържанието и тона на декларацията на Съюза на съдиите в България (ССБ) срещу изказванията на министър Кирил Петков по повод отказаните вписвания на новите ръководства. Ценя дейността на ССБ като единствена оцеляла опозиция на престъпната триада Пеевски – Цацаров – Гешев в съдебната система. Факт е, че те са единственият вътрешен морален и професионален коректив на девиациите в съдебната власт. В случая обаче, те се държат повече като железничарски профсъюз, загрижен за комфорта на неговите членове, отколкото като международно призната съдийска организация, за която принципите на правото, неговата предвидимост и стабилност са защитима ценност. Жалко е, че ССБ пропусна шанса да се разграничи от магистрати със съмнителен професионализъм и интегритет.

Авторитетът на съда трябва да бъде пазен, но не на всяка цена. Не и когато в актовете на съда няма здрав разум и морал

Уместно би било в такава декларация да се признае, че дълготрайната противоречива практика по вписванията, е проблем на самите съдии, за преодоляването на която отговарят те. Това е проблем, свързан с правната сигурност и предвидимост, който може да блокира цели сфери от държавното управление. Не одобрявам, но разбирам изумлението и острия тон на министър Петков. За рационален човек и икономист е невъобразимо собственик на търговско дружество да не може да смени управител, който го злепоставя и ограбва.

Обществото и другите власти в държавата имат право на самозащита срещу съдебен произвол. Авторитетът на съда трябва да бъде пазен, но не на всяка цена. Не и когато в актовете на съда няма здрав разум и морал. Съдиите трябва да заслужат доверието на хората. За да бъде уважаван един магистрат, не е достатъчно да наметне черна или пурпурна тога. Тогата не е шапка невидимка, прикриваща невежество и корупция. Тя е символ на ерудиция, почтеност и авторитет, които ежедневно трябва да бъдат показвани и отстоявани, за да бъде заслужено общественото признание. Противното би означавало насила да уважаваме юридически примати като Гешев и жалки марионетки, като мнозинството му във ВСС. Освен че е противно на здравия разум, това само би укрепило властта и възпроизводството на подобни мутанти в храма на Темида.